Няма да се откажа от теб
Тези белези няма да ни разделят
Така че не се отказвайте от мен
За нас не е късно
И ще те спася от теб самия
И ще те спася от теб самия
Краката ни започват да се чупят
Вървяхме по този път твърде дълго
Започват да ме болят дробовете
Но все пак продължаваме
Задушавам се от думите си
Все едно имам примка около врата си
Няма да се прибера тази вечер
Няма да се прибера тази вечер
Защото скъпи страхувам се, скъпи страхувам се
Няма да се прибера тази вечер
Няма да се прибера тази вечер
Защото скъпа, страхувам се
Този кораб потъва
Има ли надежда за нас?
Можем ли да се измъкнем живи?
Усещам вкуса на провала на устните ти
Има ли надежда за нас?
Можем ли да се измъкнем живи?
Усещам вкуса на провала
Затвори си очите
Нищо не можем да направим
Но спи в това легло, което сами направихме
Вие сте в капан на миналото си
Сякаш е шест фута под него
Няма да се откажа от теб
Тези белези няма да ни разделят
Така че не се отказвайте от мен
За нас не е късно
Ще те спася от самия теб
Ще те спася от самия теб
Ще те спася от самия теб
Ще те спася от самия теб
Опитайте се да заглушите болката
С алкохол и хапчета
Но това няма да поправи доверието ви
Не можеш да стоиш на два шибани крака
Със субстанция като патерица
[Повторение: x2]
няма да се откажа
Няма да се откажа от теб
Ще изсвирим тази симфония
няма да се откажа
Няма да се откажа от теб
Ще изсвирим тази симфония на съчувствие
В основополагащото им парче „The Sadness Will Never End“ Bring Me the Horizon създава експресивно и трогателно изследване на отчаянието и упоритостта. Комбинация от агресивна музикалност и емоционален лиризъм създава емоционален звуков пейзаж, който навлиза дълбоко в темите за борба, пристрастяване и яростната решимост да се преодолеят личните демони.
Песента резонира с всеки, който се е борил с вътрешния си смут или е гледал как любим човек се бори с него. Нейната суровост дърпа нишките на уязвимостта, като същевременно тъче гоблен от сила – подчертана от обета да „те спаси от самия вас.“ Докато разчленяваме слоевете, песента започва да се издига не само като израз на болка, но и като фар на надеждата в пътуването през нощта.
Началните редове на „The Sadness Will Never End“ говорят за пълното изтощение, което идва от продължителен период на страдание – било то емоционално, умствено или физическо. Тази метафора на едно пътуване, при което безкрайното ходене изтощава тялото, разкрива усещането, което много хора преживяват в най-мрачните си моменти, когато им се струва, че изпитанията им нямат край.
Докато се разгръща началният стих, има осезаемо усещане за задушаване, отекнало в лириката „Задушавам се от думите си / Все едно имам примка около врата си.“ Този ярък образ улавя борбата на индивида с изразяването и усещането, че е в капан от обстоятелства или вътрешни демони, които изглеждат невъзможни за отърсване.
Сигналът за помощ „този кораб потъва тази вечер“ капсулира страха и отчаянието от осъзнаването, че ситуацията е ужасна, вероятно непоправима. Това е момент на равносметка, който може да се приложи към провалена връзка, битка със зависимостта или всяка лична криза, която заплашва да повлече човек.
И все пак, в рамките на това признание за отчаяние, има отказ да се пуснеш – „Няма да се откажа от теб“ се превръща в повтарящо се обещание, спасителен пояс, хвърлен в бурните води на душата, която отказва да приеме предаването като опция.
„Не е твърде късно за нас“ е проблясък на надежда в нахлуващия мрак на „Тъгата никога няма да свърши“. Този ред е декларация, че дори в единадесетия час все още има шанс за изкупление и спасение.
Главният герой на песента се позиционира като спасител, протягайки ръка, за да спаси другия от техния саморазрушителен път. Това е мощно изображение на вярата, че любовта и постоянството могат да измъкнат някого от ръба, че има възможност да се спаси и да бъде спасен.
Към края на песента, повторението на „Няма да се откажа / Ще изсвирим тази симфония на съчувствие“ поражда солидарност, подобна на химн. Музиката сама по себе си се превръща в метафора за споделеното човешко преживяване – симфонията е едновременно болката и поддържащата система, хармонично посвещение на колективната борба и универсалната връзка, която насърчава.
Тази синергия на музика и емоция издига разказа до история за обща издръжливост. Това е признание, че докато тъгата може да е безмилостна мелодия, тя е такава, която може да бъде изправена заедно, със съчувствие като негов контрапункт.
В рязко напомняне, че няма лесно бягство от фантомите на миналото, „The Sadness Will Never End“ се задълбочава в изкушението да заглушиш болката „с алкохол и хапчета.“ Този ред идентифицира патериците, на които мнозина се облягат, когато са изправени пред непреодолимо страдание и осъзнаването, че тези фалшиви спасители са неспособни да излекуват истинската рана.
Освен това „I can taste the failure on your lips“ излива горчивия вкус на поражението в устата на слушателя, предизвиквайки сетивна връзка с чувството на неудовлетвореност и поражението, които съпътстват падането в немилост или осуетения опит за поправяне на счупени парчета.