И като гледах отдолу
Разбрах всичко, което тя пази
Малките лисици са толкова живи и здрави
Те не бяха мъртви
Те бяха отишли на земята
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Страстта на влюбените е към смъртта
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Страстта на влюбените е към смъртта
Тя разбива сърцето си
Просто малко прекалено
А нейните шеги привличат лошите късметлии
Докато тя се потапя и вие
И изплъзва усмивката си като банши
Тя получава по-доброто от по-голямото до буквата
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Страстта на влюбените е към смъртта
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Страстта на влюбените е към смъртта
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Страстта на влюбените е към смъртта
Страстта на влюбените е към смъртта, каза тя
Баухаус, пост-пънк пионерите, които помогнаха за извайването на жанра готик рок, рядко оставяха камък необърнат, когато ставаше въпрос за изследване на емоционалния спектър на човешките връзки. „The Passion of Lovers“, песен, трептяща от натрапчиви мелодии и загадъчни текстове, стои като доказателство за техния финес в съпоставянето на божественото с зловещото.
Тук, обвита в сенчестата прегръдка на вокалите на Питър Мърфи, е песен, която изисква интерпретация, водеща слушателите в заешка дупка на трескава любов и смърт. Това е гоблен, изтъкан от нишки на екзистенциален страх и романтичен фатализъм, изискващ по-внимателно вглеждане под плащеницата си.
На пръв поглед текстът на „The Passion of Lovers“ може да се чете като трескава мечта в готически романтичен роман. Има опияняваща смесица от чувственост и тъга, танц между ерос и танатос. Страстта на влюбените е обявена за смърт, размивайки границите между присъщото на любовта удоволствие и нейната неизбежна болка.
Това съпоставяне не е случайно. Баухаус майсторски го използва, за да отрази природата на силната любов - сила, която е толкова поглъщаща, че разкъсва шевовете на душата, оставяйки след себе си красиво разрушение, което може да се почувства като смърт. Именно тази привлекателност на крайностите на любовта е пленявала сърцата през вековете.
Тя с „боядисани с ядки ръце“ олицетворява защитник, който пази както физически, така и емоционални артефакти за себе си, изграждайки крепост, за да се пази от свят, от който се страхува. Именно в „напуканите удоволствия“ се крие истинската страст на любовника – не в полезността, а в недостатъците, счупеното и дълбокото.
Всяка строфа може да бъде разплетена, за да разкрие слоеве от психологически защитни механизми, особено с образите на „малките лисици“, символи на хитро оцеляване. Тази фина менажерия от природа и емоции ни кара да се замислим дали песента не пее само любовта между двама, а вътрешната любов между различни части на себе си.
Има герой от фаталната жена, който се вплита и излиза от сенките на „Страстта на влюбените“. Тя е едновременно сирена и сфинкс, привличайки „лошия късметлия“ с усмивка, която мирише на пророческа гибел. Сякаш знае, че има трагичен край на подобни пламенни желания, но въпреки това се потапя напълно в хаотичния танц.
Тази фигура не е просто характер; тя е сила, олицетворяваща бурната природа на самата страст. Чрез нея Баухаус рисува любовта не като нежна, нежна емоция, а като дива, необуздана същност, способна да доведе човек до екстатични върхове и опустошителни падения с един щрих.
Когато интерпретирате „Страстта на влюбените“, не можете да пренебрегнете еротичния заряд, който прониква навсякъде. Самата структура на песента - пронизително кресчендо, последвано от шепот и рефрени - отразява бурния ритъм на романтиката. Именно в тази музикалност еротиката и обречеността вървят ръка за ръка, намеквайки, че предаването на желанията е неизбежна съдба.
Баухаус може би наистина предполага, че в сърцето на всеки влюбен е знанието, че интимността държи ръцете си с уязвимост - и в 'смъртта' на невинността и уникалността се ражда ново диадично същество, толкова крехко и страстно, колкото любовта, която подхранва неговия генезис .
„Страстта на влюбените е към смъртта“ е фраза, която се повтаря като песнопение, мантра за прокълнатите. Този мотив се превръща в песен на сирена за тези, които знаят най-дълбоките тайни на любовта. Това е евокация, която обвързва разказа заедно, зашивайки смразяващо напомняне в тъканта на нашето колективно несъзнавано.
Рефренът е четка с универсалната истина, че където има любов, трябва да има и загуба. Може би една от най-резките реплики идва под формата на „Тя разбива сърцето си малко прекалено много“, придавайки глас на крехкостта и безразсъдството, с които се отдаваме на друг, променяйки завинаги собствения си пейзаж в преследване на връзка.