Той много се опитваше да ми помогне
Знаеш ли, той ме успокои
И той ме обичаше толкова палава
Направи ме слаб в коленете
О, да имах река
Бих могъл да се пързалям
Толкова ми е трудно да се справя
Аз съм егоист и съм тъжен
Сега си тръгнах и загубих най-доброто бебе
Което някога съм имал
О, да имах река
Бих могъл да се пързалям
Иска ми се да имах река толкова дълго
Бих научил краката си да летят
О, да имах река
Бих могъл да се пързалям
Накарах бебето си да се сбогува
Идва на Коледа
Секат дървета
Отглеждат елени
Пеене на песни за радост и мир
Иска ми се да имам река
Бих могъл да се пързалям
Под мелодичната повърхност на „River“ на Joni Mitchell тече трогателен разказ за любов, загуба и търсене на бягство. Гениално съпоставена на фона на празничния коледен сезон, натрапчиво красивата мелодия на Мичъл разказва история, вечна като самата зима.
Изследвайки човешкото състояние с уникалния си поетичен усет, Мичъл изработва „Реката“ в изповедно платно, рисувайки най-дълбоките нюанси на душата си с всеки лиричен щрих. Докато се гмуркаме в дълбините му, ще дешифрираме слоевете, обгърнати от неговата смразяваща, но същевременно успокояваща, речна метафора.
Използването на Коледа от Мичъл в „Реката“ е изпълнено с ирония. Докато светът празнува и прегръща сезон на радост и заедност, главният герой оплаква собственото си чувство на изолация. Дихотомията на оживеното празнично настроение и нейното желание да кара кънки по реката символизира желанието да избяга от емоционално замръзналото си състояние.
В разгара на този празничен дисонанс, героят на Мичъл се бори с лична скръб, която е в рязък контраст с колективното веселие. Това съпоставяне не само подчертава чувството й за отчужденост, но също така служи за усилване на личната агония, поставена на фона на обществено празненство.
„Иска ми се да имах река, по която да мога да се пързалям“, пее Мичъл, рефрен, който отеква в цялата песен като ледникова песен. Реката тук е повече от просто водно тяло; тя представлява светилище - гладка, ледена алея за бързо, грациозно излизане от суматохата на нейния вътрешен свят.
Кънките предполагат безпроблемно движение, почти ефирно по качество, което изкривява разказа в трогателен копнеж за бягство, което е едновременно буквално и метафорично. По този начин тематичната река е замислена като път към еманципацията, безкрайна лента от лед, която предлага утеха и свобода в еднаква степен.
Емоционалната същност на „Реката“ се разгръща като история за една скръбна любов. Гласът на Мичъл предава интимен портрет на нейната уязвимост и нейното „егоистично“ и „тъжно“ разположение, което в крайна сметка води до отблъскване на човека, който някога я е оставил „спокойна“.
Това е зимата от нейния емоционален календар, студена и непримирима. Повтарящият се мотив за зимата не само засилва студа в сърцето й, но също така символизира суровостта и безплодието, които следват загубата на скъпа връзка.
Докато реката в „Реката“ на Джони Мичъл е явен механизъм за бягство, тя неусетно означава много повече. Това е съд за саморефлексия, скрито течение на личностно израстване сред мелето от болка. Чрез неумолимия си поток реката предизвиква разказвачката да се изправи срещу собственото си съучастие в нейната тъга.
Нещо повече, реката служи като метафорична граница между миналото и бъдещето, подчертавайки разделение, което само пресичането на такова водно тяло - преодоляването на собствените слабости и погрешни стъпки - може да бъде преодоляно. Като призовава река „толкова дълго“ и учи „краката ми да летят“, авторът на песни намеква за трансформиращо поклонение вътре.
„Накарах бебето си да плаче“, признава Мичъл в това, което е може би едно от най-завладяващите признания в песента. Това е сурова декларация, която улавя същността на съжалението, което води до безспорен резонанс с всеки, който е изпитал тежестта на причиняването на болка на любим човек.
По същия начин, докато Мичъл многократно желае реката, нейният копнеж става наш собствен, нейните съзерцателни текстове действат като огледало на скритите ни желания за бягство или опрощение. Тези натрапчиви рефрени остават с нас дълго след края на песента, доказателство за силата на интроспективното писане на песни на Мичъл.