И задръжте погледа си
Има кокс в докосването на Midas
Шега по начина, по който ръждясваме
И дишайте отново
И ще намерите загуба
И ще се страхувате от това, което сте открили
Когато дойде времето, о
Събаряне
Във водата ще има овес
Ще има птици на земята
Ще има неща, които никога не сте я питали
О, как те разкъсват сега
О, върви си
О, ще поема по дългия път
О, ще намеря своя път надолу
О, както трябва
И задръжте погледа си
Има кокс в докосването на Midas
Шега по начина, по който ръждясваме
И дишайте отново
И ще намерите загуба
И ще се страхувате от това, което сте открили
Когато дойде времето
Събаряне
Във водата ще има овес
Ще има птици на земята
Ще има неща, които никога не сте я питали
О, как те разкъсват сега
Натрапчивата балада на Бен Хауърд „Oats In The Water“ гази през мрачните приливи и отливи на размисъл, съжаление и неумолимото изтичане на времето. С глас, който носи тежестта на ненаписани истории, Хауърд ни кани да надникнем в бездната на собствените си избори и вълните, които оставят след себе си.
Тази песен, взета от прочутия албум на изпълнителя от 2011 г. „Every Kingdom“, съдържа в акордите си тъжна медитация за цената на живота, любовта и изоставянето. Всяка лирика се разгръща като тежък свитък, потопен с меланхоличната мъдрост на душа, която е видяла твърде много, но копнее да намери утеха в разбирането.
Повтарящата се реплика „Ще поема по дългия път, ще намеря своя път надолу“ е категорична декларация за свобода на действие, изоставено, но решително утвърждаване на индивидуалността. Избягването на прекия път за пътя, по който се пътува по-малко, е едновременно проклятие и освобождение – тема, която Хауърд пронизва в песента с майсторска финес.
Неговият рефрен е повече от обикновен припев; това е мантра за своенравните души, които трябва да се научат да се ориентират в бурята на живота със собствения си компас, задавайки тон, наситен с очакването какво ще бъде намерено в края на едно пътуване, предприето сам.
Стиховете „задръж погледа си, има кокаин в докосването на Мидас, шега в начина, по който ръждясваме и отново дишаме“ са остри с ирония и разочарование. Тук докосването на Мидас, вместо благословия на богатството, се превръща в проклятие на излишък и корозия, метафора за взаимоотношения или амбиции, които опетняват и се влошават с времето.
Кока-колата, вещество, което разяжда и разяжда, превръща златния подарък в мъчителна загуба. В тези редове Хауърд улавя ножа с две остриета на стремежа и привързаността, тихия разпад, който придружава това, което някога е блестело толкова ярко.
Предчувствието за предстояща буря, при която човек „ще открие загуба и ще се страхува от това, което намери“, дразни идеята, че търсенето на истината или преследването на цел е изпълнено с потенциал за опустошение. Лирикът „когато времето дойде, то разкъсва“ предупреждава слушателя за неизбежните бури, с които трябва да се сблъскаме в живота.
Хауърд илюстрира, че с разбирането и печалбата често идва натрапчива загуба - реалност, която може да разяде духа толкова упорито, колкото всяка физическа буря. Неизбежността на загубата се превръща в циклична тема в житейския път, емоционален порой, който трябва да се преодолее.
Образът „ще има овес във водата, ще има птици на земята“ рисува спокойна, но меланхолична картина. Докато овесените ядки се разпръскват по повърхността на водата, те означават преходния характер на нашите дела и думи – посети семена, които може никога да не видим да пораснат.
Приземените птици, често символ на свободата и човешкия дух, предполагат заболяване или заземяване на мечти. Хауърд извиква сцена на спрял полет, на непредсказуемата претенция на природата върху нашите стремежи, издълбавайки трогателна метафора за цената на непропътуваните пасажи и думите, останали неизказани.
Пронизителен образ е представен в редовете „ще има неща, които никога не си я попитал, о, как те разкъсват сега“, резониращо с болката от погледа назад. Смущаващото осъзнаване на пропуснатите възможности за връзка, за изясняване, за затваряне преследва слушателя.
Тези страхотни редове говорят за универсалното човешко преживяване на съжаление за разговорите, които отлагаме, или истините, които избягваме, докато времето не направи мълчанието ни постоянно. Емоционалното бреме на задържаните думи се превръща в опустошителна сила, мощна като най-безмилостния прилив.