И има търсене и още един,
Защо той не вижда е, че гледам през очите му,
Толкова много лъжи зад очите му.
Разказвай ми истории от миналото си,
И ми пей песни, които си написал преди.
Казвам ти това моят Отровен принц,
Скоро ще почукате на вратата на Рая.
Някакъв отровен принц,
Със замаяни очи.
Някакъв отровен принц,
Животът ти е като лабиринт.
И това, което всички ние искаме и което всички жадуваме,
е оптимистична песен,
Така че можем да танцуваме цяла нощ.
Кой каза, че животът е лесен,
Кой каза, че животът е справедлив,
Кой каза, че на никой не му пука,
И на никой дори не му пукаше.
Начинът, по който се държите сега,
Сякаш си оставил всичко това зад гърба си.
ти си се отказал,
Ти си се предал,
И аз съм глупак от този вид.
Някакъв отровен принц,
Със замаяни очи.
Някакъв отровен принц,
Животът ти е като лабиринт.
И това, което всички ние искаме и което всички жадуваме,
е оптимистична песен,
Така че можем да танцуваме цяла нощ.
Някакъв отровен принц,
Със замаяни очи.
Някакъв отровен принц,
Животът ти е като лабиринт.
И това, което всички ние искаме и което всички жадуваме,
е оптимистична песен,
Така че можем да танцуваме цяла нощ.
В гоблена на съвременната музика понякога песен изплита разказ, който надхвърля изсвирените ноти, примамвайки слушателите да надникнат през прозореца в пещерните дълбини на душата. „Poison Prince“ на Ейми Макдоналд е едно такова парче, завладяваща балада, която звучи като серенада в ушите, докато внушава образа на измъчван гений, живеещ на ръба на блясъка и отчаянието.
Шотландската певица, известна със своите възбуждащи химни и интроспективни балади, не се свени да нарисува ярък портрет на герой, хванат в капана на собствения си талантлив ум. Мелодията на песента носи оптимистична тоналност, която се противопоставя на тежестта на нейното лирично съдържание, изработвайки трогателен парадокс, който лежи в основата на нейната привлекателност.
В началото на песента Макдоналд ни запознава с „отровния принц“, съпоставяне на царственост и токсичност. В границите на този герой тя признава енигмата около гений, който е емоционално недостъпен, метафорично отровен, но заемащ позиция на обожание - често срещано явление в пиедесталите, които изграждаме за нашите идоли.
Геният на принца не е под въпрос, но неговата склонност към самосаботаж оставя болезнен въпрос, свързан с всеки акорд: защо надарените с изключителен талант трябва толкова често да танцуват опасно близо до собственото си унищожение?
Чрез своята поетична проза Макдоналд осветява лъжите, които забулят очите на принца. Тези лъжи могат да бъдат самозаблуда, лъжа на славата или споделена измама между артист и публика. Докато приказката се разгръща, разказът принуждава слушателите да обмислят достоверността на нашите възприятия, особено когато се възхищаваме на някой, който е уважаван високо.
Търсенето на истории и песни от миналото може да означава натиска на творческата продукция, като се позовава на циклите на жътва и възнаграждение, през които един артист трябва да премине, докато принцът стои изгубен в опияняващия си лабиринт – лабиринтът е метафора и за живота и ума.
Тържественото предчувствие на Макдоналд за „принца на отровата“, който чука на вратата на рая, удря струна на смъртност. Отвъд буквалното си внушение за смърт, това е намигване към непрестанното търсене на съвършенство и фаталните последици от необузданата амбиция, често срещани в разказите на трагични герои.
Художникът хвърля трагична светлина върху тъмнината, която този принц издържа, предполагайки, че дори в агонията на успеха, обременяващото разбиране за мимолетната природа на живота може да предизвика дълбоко чувство на екзистенциален страх.
Противно на тежката символика, Макдоналд умело впръсква копнежа за „оптимистична песен“, която да танцува цяла нощ – универсално желание за бягство и радост сред всички сложни разкази на живота. Този припев напомня на молба, човешки копнеж за простота и щастие.
Силата на нейните думи „Някакъв отровен принц, животът ти е като лабиринт“ се задържа, като едновременно празнува енигматичното и скърби за неизбежния капан, който съпътства живота на необикновена визия.
В „Poison Prince“ Макдоналд не просто доставя мелодия, която да си тананика; тя създава история, която действа като огледало на човешкото състояние. Под прикритието на изследване на характера слушателите получават поглед върху собствените ни копнежи за значимост, възхищение и противоречията, които ни определят.
С Макдоналд като нашата съвременна сирена, нейният примамлив глас ни води през тази предупредителна история. Тя ни умолява да прозрем опиянението на външния вид, да прегърнем танца на живота с всичките му обрати и може би да бъдем по-мили към нашите „отровни принцове“, защото те са отражение на нашата колективна психика – погрешна, брилянтна и безспорно човешки.