Аз съм малък, а светът е голям
Навсякъде около мен се движи бързо
Заобиколен от толкова много неща
Изведнъж, изведнъж
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството?
Аз съм млад и съм свободен
Но се уморявам и ставам слаб
Губя се и не мога да спя
Но изведнъж, изведнъж
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството?
Бихте ли ме утешили
Бихте ли плакали с мен
Ъ-ъ-о-о, ъ-о, ъ-о, ъ-о
Ъ-ъ-о-о, ъ-о, ъ-о, ъ-о
Аз съм малък, а светът е голям
Но не ме е страх от нищо
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
Какво е чувството да си
Различен от мен
Същите ли сме
А, ах, ах, ах-ах, ах-ах
А, ах, ах, ах-ах, ах-ах
Как се чувства, как се чувства
Различен от мен, различен
Как се чувства, как се чувства
Различен от мен, различен
Как се чувства, как се чувства
Различен от мен, различен
Как се чувства, как се чувства
Различен от мен
Аврил Лавин често е била гласът на определена част от младостта, въплъщавайки духа на неспокойното юношество, докато се рови в мъките на израстването. „How Does It Feel“, песен от нейното недооценено второкурсно усилие „Under My Skin“, се занимава с теми, които резонират през пластове интроспекция и запитвания за съществуване и идентичност.
Текстът на песента, изтъкан от фина акустична мелодия, капсулира замислена любознателност към себе си и към другия. Lavigne обгръща уязвимостта с питаща смелост, създавайки парче, което се простира отвъд типичните пънк оцветени поп хитове, с които е известна, достигайки до задълбочено изследване на универсалното себеоткриване.
Началните редове на „How Does It Feel“ задават тон на безстрашна уязвимост. Лавин заявява, че не се страхува от нищо, но веднага признава необходимостта да диша - намеквайки за екзистенциално безпокойство, нужда от екзистенциално пространство, където може да намери утеха.
Тя признава скромните си нужди, но внезапно се оказва поразена от обкръжението си. Тази среща с „големия“ свят не е просто пространствена – тя е емоционална, подчертавайки вътрешната битка между желанието да останеш силен и приемането на собствената си крехкост.
Чрез повтаряне на централния въпрос „Какво е чувството да си различен от мен? Същите ли сме?“, Лавин кани слушателите в медитативно пространство. Стремежът на песента се корени в сравняването на себе си с експанзивния „друг“, поставяйки под въпрос споделеното човешко преживяване през призмата на личната борба.
Песента не е просто интроспективно пътуване; това е мост, изграден за връзка с другите. С всяко повторение на припева Лавин не изисква отговори, а по-скоро търси утеха в споделената несигурност и едновременността на нашите човешки преживявания.
Очевидният парадокс „Млад съм и съм свободен, но се уморявам и ставам слаб“ разкрива по-дълбокия разказ на песента. Свободата не е само освобождение; идва със своята умора. Независимостта е едновременно овластяваща и изтощителна, докато се справяме с непрестанните превратности на живота.
Той демонстрира присъщата дихотомия на човешката природа - желанието за автономия, но същевременно борбата с произтичащата от това самота. Умората на Лавин е повече от физическа; това е симптоматично за преобладаващата природа на автономния живот.
Призивът „Би ли ме утешил, би ли плакал с мен“ се очертава като рязък, суров призив за съчувствие. Тази реплика, съчетана с мелодичните щамове, намеква, че нашите пътувания, макар и самотни, не трябва да изоставят утехата, която идва със споделената скръб и подкрепа.
Може би този стих улавя същността на нашата колективна нужда от разбиране и състрадание. Lavigne умело използва тези редове, за да подскаже, че докато нашите преживявания са наши собствени, нашата нужда от връзка е универсална.
Заключителното повторение на песента, подобно на мантра, служи като медитация върху разликата и еднаквостта. Упоритите въпроси на Lavigne нежно изискват съзерцание от слушателя – текстовете предизвикват мисловен модел, който не търси разрешение, а по-скоро процъфтява в изследването на самия въпрос.
Това повторение се превръща в запомняща се кука, не само в закачливата си простота, но и в начина, по който свързва нишките на песента, оставяйки незаличима следа върху платното на психиката на слушателя.