Камък спи там до камбаните
Само аз мога да го прочета
И на оградата червеният петел
Сърцето ти беше на времето си
Страх, набит върху тази ограда
Сега ходя да копая всяка вечер
Да видя какво остава
От лицето, което ми се смееше
Нощувам там при камбаните
Самотно животно там между охлюви
През деня тичам след нощта
За втори път ми бягаш
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
Копая дълбоко с ръцете си
Да намеря това, което толкова ми липсваше
И като луната в най-красивата рокля
Целунах студената ти уста
Взимам те нежно в ръцете си
Но кожата ти се къса като хартия
И части отпадат от вас
За втори път ми бягаш
Нощувам там при камбаните
Самотно животно там между охлюви
През деня тичам след нощта
За втори път ми бягаш
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
омъжи се за мен
Така че ще взема това, което е останало
Нощта е гореща и ние сме голи
На проклятието петелът поздравява утрото
Отрязах му главата
Rammstein, групата, известна със своите мощни и често провокативни образи, се гмурка в тъмните пукнатини на любовта, смъртта и обсебването в песента си „Heirate Mich.“ На пръв поглед парчето може просто да изглежда като още един от техните шокиращи натоварени предложения, но едно по-задълбочено изследване разкрива сложна мрежа от емоции и човешки копнеж.
Чрез сливане на разтърсващи кости инструментали и натрапчиво поетични текстове, „Heirate Mich“ предизвиква слушателите да се изправят срещу неудобните реалности на смъртността и дължините, до които скръбта може да отведе една измъчена душа.
Рефренът „Heirate mich“ или „Ожени се за мен“ резонира като болезнено ехо в цялата песен. Далеч от традиционната романтична молба, тези думи се превръщат в мрачно заклинание, което свързва живите с мъртвите. Чрез това съпоставяне групата изковава радикална критика на светостта на брака и идиличната представа за любовта отвъд гроба.
Копнежът на главния герой за съюз с починалия се впуска в некрофилна територия, като по този начин ни принуждава да се запитаме какви крайности бихме могли да приемем в стремежа си да запазим връзката, която смъртта е прекъснала.
Редове като „Mann sieht ihn um die Kirche schleichen“ и натрапчивият образ на героя, спящ до надгробната плоча всяка вечер, рисуват ярка картина на съкрушен от скръб човек. Опустошението е толкова силно, че отнема сетивата му, оставяйки зловеща празнота, където някога е имало живот, изпълнен с емоции.
Музикалното представяне на скръбта на Rammstein не просто осигурява готическа атмосфера; също така служи като ярко напомняне за трансформиращата сила на загубата. Светът и неговата проста рутина се превръщат в чужди, придобивайки призрачно качество, което едва може да бъде разпознато от скърбящия.
Докато стиховете се разгръщат, осъзнаваме, че „Heirate Mich“ не е просто песен за смъртта и копнежа, но може би е коментар за това колко дълго хората ще отидат, за да отрекат окончателността на смъртта. Това, което в началото изглежда като приказка за безсмъртна любов, бързо се разкрива като симптом на дълбоко психологическо разстройство.
Повтарящите се действия, отказът да се пусне, нощните посещения на гроба – всичко това показва, че човек не може да се примири със загубата. Ужасният акт на съвършенство с разлагащото се символизира окончателен, макар и безполезен акт на неподчинение срещу неумолимия ход на времето и загубата, която то носи.
В редовете „Mit meinen Händen grab ich tief, Zu finden was ich so vermisst“ актът на копаене в земята се превръща в метафора за отчаяното търсене на това, което някога е било осезаемо. Последващият акт на целуване на студените устни на трупа е едновременно гротескен и трогателен, улавящ момент на фалшива интимност, породен от чисто отчаяние.
Този смразяващ опит за близост подчертава трагичната ирония, присъща на човешкото състояние: способността ни да изпитваме дълбока любов, но все пак постоянно преследвана от знанието, че всяка плът е наследник на разлагането, в крайна сметка ни отчуждава от обектите на нашата привързаност.
Сред интуитивните образи на песента, репликата „Zum Fluch der Hahn den Morgen grüsst, Ich hab den Kopf ihm abgehackt“ предлага насилствено прекъсване на вече смущаваща сцена. Обезглавяването на петела, символ на новата зора, показва отказ да се приеме изтичането на времето и затварянето, което трябва да означава.
Лирическият акт на заглушаване на вестителя на зората служи като метафора за неспособността на главния герой да премине през етапите на скръбта. Времето може да върви напред, но за онези, които са впримчени от загуба, всеки нов ден е жестоко напомняне, че животът никога не се връща към това, което е бил.