И това момиче, което срещнах
Чиято гордост я прави трудна за забравяне
Тя се смили над мен хоризонтално
Но най-вероятно заради групата ми
И това е всичко, което мога да получа, когато съм самотен
И тези видения на смъртта сякаш ме притежават
В тишината на класните стаи
Навсякъде в подредените Съединени щати на Горко, уау
Живеем с горко, о, о, о, о
Тя каза: „Не мога да се закача в този град
Без тези шибани остри обувки
Краката ми са толкова черни и сини
И ти също“
Моля, вземете ме
Извън тялото ми нагоре през палмите
Да помиришеш Калифорния в сладко лицемерие
Нося се, сетивата ми обгръщат тялото ми
Събуждам носа си, за да помириша горящия океан
ха, ха!
Дай, дай, дай, дай, дай, дай
Дай, дай, дай, дай, дай, дай
Дай, дай, дай, дай, дай, дай
Бада да, ла да да, ла да да
Така че сега продължавам напред
Подмина всички плутократи, които ме продадоха
Отиди да ридаеш в леглото си
Ако животът е два пъти по-хубав, след като си мъртъв
Тогава ми изпрати картичка
Все още съм оптимист
Въпреки че е трудно
Когато всичко, което искаш да бъдеш, е в съня
Една мечта
Дай, дай, дай, дай, дай, дай
Ла да да, ла да да, ла да да, да да
Гмуркайки се във вътрешното парче „Woe“ на Say Anything, човек се оказва заплетен в мрежа от младежки бунт, гняв и трогателна дисекция на съвременното неразположение. Фронтменът Макс Бемис предлага катарзисно изследване на екзистенциалния страх и търсенето на идентичност на фона на обществените очаквания.
Със своите пронизителни текстове и сурова емоционалност, „Woe“ е химн на съзряването, който капсулира духа на поколение, борещо се с жалките, но причудливи неволи на израстването. Тази песен в основата си е боен вик за неразбраните, потъпканите и всеки, чийто глас е бил задушен от шума на конформизма.
Текстът започва с ярка метафора - думите се превръщат в милиция, която води война срещу мълчанието, наложено от обществените норми. Това графично изображение рисува борба за изразяване, където всяка изречена сричка е победа срещу репресията на сцената, термин, обозначаващ колективните културни сили в игра.
Бемис стои в неподчинение, неговата „отворена кухина на устата“ е доказателство за непоколебимата му решимост да бъде наблюдаван в своята пълнота, дори когато зрителите отговарят не с разбиране, а с етикет – „горко.“ Терминът се превръща едновременно в стигма и почетен знак, капсулиращ сложната двойственост на болка и гордост.
След това главният герой среща сродна душа, момиче, чиято гордост я прави незабравима и странно симпатична. Нейната обич, безспорно повърхностна, все пак е балсам за самотата. Това е среща, която подчертава общия аспект на горкото, което предполага, че единството и дори интимността могат да разцъфнат в най-безплодните емоционални пейзажи.
Има сурова честност в разпознаването на това споделено състояние на горко, което Say Anything илюстрира като несъдържащо се в рамките на индивидите, а по-скоро като колективно преживяване „навсякъде в подредените Съединени щати на Горко.“ В тази поетична шир взаимното страдание става национално, почти патриотично чувство.
Докато на повърхността „Горко“ може да резонира като обикновен химн на разочарованието, задълбочаването разкрива многослоен социален коментар. Споменаването на „остри шибани обувки“ служи като метафора за абсурдите, които търпим, за да се вместим, дори с цената на нашия комфорт и индивидуалност.
Желанието да избягаш от собствената си кожа, да се издигнеш над дребнавостта и да „помиришеш Калифорния в сладко лицемерие“, говори много за желанията на бягството, които преследват разочарованите. Това е призив да надхвърлим изкуственото и да прегърнем реалност, неопетнена от преструвки.
Тези редове капсулират възмущението от прославянето на смъртта и мъченичеството, често романтизирано в младежката култура. Бемис предизвиква това схващане със сарказъм, струящ от всяка дума, подтиквайки слушателите да прегърнат живота с цялата му грозота, вместо да фантазират за красотата на преждевременния край.
Това е мощно напомняне, че оптимизмът може да съществува съвместно с нихилизма и че копнежът да бъдеш в „сън“ може да бъде както форма на бягство от реалността, така и мощен мотиватор за промяна и лична еволюция.
Когато Бемис пее „Все още съм оптимистът, въпреки че е трудно“, той признава трудността да се поддържа надежда в свят, който често изглежда лишен от нея. Това твърдение резонира като екзистенциална дилема, поставяща под въпрос възможността човек да запази идеализма си сред всепроникващо отчаяние.
Красотата на „Woe“ се крие в способността му да артикулира толкова дълбоко и универсално чувство, но все пак го прави с реплики, които смесват разговорното с поетичното. Именно чрез тази амалгама Say Anything успява да изкове химн, който е колкото интелектуално вълнуващ, толкова и емоционално завладяващ.